ПЪПЕШИТЕ НА ПРИЯТЕЛСТВОТО
2009-08-08 - Алмати - А-нещо-Аул
Навременна автодепортация Телепортация в някое легло в Русия
Полу_заспал
Тръгваме рано, въпреки че се бавим заради джиповете, оградили отвсякъде мотора ми на паркинга. Налага се да повдигаме мотора и да го местим - няма място за маневри. Успяваме да се измъкнем от града за малко по-малко от час, включая разговора с мотополицая с Вираго, който спира до нас на някакъв светофар. Серик ме извежда на главния път, от който няма как да се объркам, преди да се сбогуваме.
С безброй маневриране не се получава - трябва да го повдигнем и завъртим, за да излезе...
Мото-ченге на Вираго...
Обърквам се - добре, че на светофара в някакво село до мен спира автомобил, чийто шофьор ми казва, че Астана е в другата посока. Не очаквам днес да се случи кой знае какво, освен просто да карам, карам, карам, карам... Мисля да направя хиляда километра преди да спра. Мразя да ТРЯБВА да бързам - това някак си ме ограничава и ми отнема свободата да правя каквото си искам.
Още много от това, преди да изляза от Казахстан...
Досега аз подминавах къщите, а не те мен...
В асфалта има много дълбоки коловози, особено по краищата...
Денят е хубав, но много топъл. Намалям на спирката, където на слизане в Алмати ядох пъпеш, свирвам и махвам на продавачките. "Коста-а-а!" - вика някоя. Не мислех да спирам, но някак си наистина е тъпо просто така да премина... Опитвам се да си купя пъпеш, но те настояват да ме почерпят. Сядам на същата метална кутия от инструменти и отново ми е страхотно хубаво да ям сладък пъпеш, говорейки си с хората, докато колите профучават покрай мен. За изпращане ми подаряват още един пъпеш - този път наистина нямам къде да го сложа, но те намират още по-малък... Казахстан. Егаси якото място.
Адлет отново ми нарязва пъпеш - с хората на тази спирка вече сме стари приятели...
...а пъпешите им наистина са върхът!
Небе, път, кози...
Жега, слънце, вятър, път. Болка в задника. Не силна, но досадна - имам чувството, че нямам никаква кръв там. Отстрани - степ, която прераства в пустиня, която прераства в степ. Пътят се отправя в точка някъде напред, гънейки се от маранята и отраженията на колите в асфалта танцуват, появявайки се и изчезвайки. Нещо не е наред - усещам го, поглеждайки в огледалото. Българският флаг го няма. Слизам. Точно както подозирах - от вибрациите металната пръчка накрая се е пречупила. Сега какво? Да продължавам напред и просто да го оставя, или да се върна един Бог знае къде, за да го търся... Кога беше последният път, когато го видях? Вадя фотоапарата. На последната снимка се вижда отражението на флага в огледалото - правил съм я преминавайки покрай соленото езеро. То е на двайсет-трийсет километра от тук... Какви са шансовете да намеря флага? Каквито и да са - замислям се - да оставя българския флаг просто да си лежи някъде на Казахстанска земя, при положение, че гордо съм го носил единайсет хиляди километра, само защото не знам къде съм го загубил... не мога да го направя. Може и да не го намеря, може да е изхвърчал извън пътя или да е бил отвян от някой тир, но не мога да не опитам да го потърся. Връщам се.
Последната снимка на знамето...
Жега и топъл вятър - харесвам Казахстан...
She took the last traaain... out of my heaaaart
В Казахстан обитават много грозни и несъразмерни гипсови животни...
Аха! Знаех си, че ще го намеря...
Обявявам Казахстан за готино място, почти като България!
Намирам го точно на соленото езеро, което значи, че се е отчупил точно след като съм снимал... Това е малко като в законите на Мърфи... Изминал съм пълното разстояние назад, не по-малко, но слава Богу - поне съм го намерил. Завързвам го за багажа и продължавам.
Точно както си го представях...
"О-о-о, Джовка!"
Това да си камила е по трудно от това да си крава, защото трябва да уцелиш малката туфичка трева...
Гордият Скитник и гордият Буцефал се срещат в средата на пустинята. Кой има повече коне?
Мда. Яко. Мога лесно да свикна да снимам мотора си с камили...
Тази камила прилича Адмирал Акбар! Честно!!!
Формата на кравите на пътя пред мен ме озадачава за момент, преди да схвана, че това не са крави, а камили. Цяло стадо. Спирам до тях. Слизам от мотора и вадя фотоапарата, задавайки си мислено въпроса дали камилите са опасни. Надявам се, че не. Приближавам се към една - не ми обръща много внимание, просто си пасе, а докато се опитвам да направя по-добър кадър се обръща и си заминава, игнорирайки напълно стръка трева, който съм откъснал специално за нея. Аз ли да го ям сега? Оставям Маруся на мира и продължавам, само за да се натъкна на стадо по-големи камили малко по-напред. Този път съм още по-смел и се приближавам още по-близо, снимайки. Минава някакъв шофьор, и намаляйки, ме предупреждава, че могат да ме наплюят. По-късно някой ми казва, че плюнката на камилата тежи около три килограма, освен това могат и да ритат... Но за да можеш да снимаш, понякога е по-добре да не знаеш такива неща. По някое време на камилите им писва да бъдат фотографирани, и все едно са се наговорили, правят кръгом и тръгват към мен. Ок, ок, разбрах, тръгвам си...
Буцефал изглежда е президентът на този KC - Kamel club...
Три килограмова плюнка не е шега работа, но аз съм с каска и мога да си позволя риска да снимам отблизо...
Тази снимка като я сложа в сладур.ком, просто ще изрина мацките...
Тази вдясно има много дълбоки сини очи - по нещо прилича на гремлините - слава богу, преди да се преобразят...
Когато гърбовете им са увиснали, това вероянтно значи, че вътре няма вода?
Get out on the highway... Booorn to be wiiild!
"Аргонови заварки" - прочитам мимоходом табелата, и ми светва, че мога набързо да си заваря флага - едва ли ще е много скъпо. Завивам и влизам пред халетата, където са заварчиците. Не след дълго се появяват и някакви полицаи - говорим си и се шегуваме, шефът на "СТО"-то не иска да ми вземе пари за заварката и ме кани пак да дойда в Казахстан.
Заваръчна станция някъде - полицаите не могат да се сдържат и ми проверяват паспорта.
На вторият път заваряваме флагщока под правилния ъгъл...
Започвам да се изморявам. Слънцето вече залязва и мога спокойно да кажа, че ми е писнало да карам без почивка. За пореден път съм на границата на свършването на резервата бензин в резервоара - досега ми се е налагало да използвам тубата само веднъж. Спирам на бензиностанцият-а, която най-накрая се е появила пред мен след много, много километри непояваване. Безумно е, но ето че пак съм успял да остана без пари в налични. Не може да се плати с карта. Някакъв полукамион полуван спира на другата колонка, докато си броя стотинките - имам точно колкото да заредя отново догоре, а след това ще трябва вече да вляза в Караганда - следващият голям град - и да намеря банкомат. "Пари ли нямаш?" - пита водачът на камиона, след като ме е разпитал откъде идвам и къде отивам. "Не, не, всичко е наред." - казвам и му махам, запътвайки се към прозорчето на бензиностанцият-а. Плащам. Момчето с камиона иска с жена му да се снимат с мотора - ще отбия, тъкмо да си почина малко. Спирам до тях на чакъленото разширение пред бензиностанцият-а и ги снимам с техния телефон. Заговаряме се - двамата са големи симпатяги. Момчето е Сатчан, момичето - Жанар. Опитват се да ми пробутат хиляда тенге, което са си пари за резервоар и половина бензин - казват, че не е кой знае какво, а ще ми помогне за пътя. Става ми много мило, но естествено им отказвам - аз съм си надробил тази каша, аз ще си се оправям - освен това, в най-лошият случай просто ще трябва да си изхарча резервата бензин в тубата. Предлагам им да си разделим пъпеша ми - не мога да го изям сам, тяхната компания ми е приятна, а задникът ми има нужда от време да се напълни с кръв отново. Сатчан взима своя нож - режем пъпеша и го изяждаме заедно. Сигурно в него има нещо специално, сигурно това е някакъв пъпеш на приятелството, защото някак след това се чувстваме още по близки - прегръщаме се с двамата, когато заминавам и не мога да не си задам въпроса с какво съм заслужил да срещам все толкова готини хора по пътя си. Чувствам се повече от прекрасно, повече от отлично, повече от невероятно, когато яздя към залеза - също като по филмите.
Сатчан и Жанар...
Готиното чувство си остава, но умората е огромна и ми тежи - вече е след дванайсет, луната е огромна и кръгла - точно като лампа в небето. Някак си е приятно, въпреки колите, които минават на двайсет метра от мен по главния път. Отбил съм на изоставена бензиностанция без светлини за да се опитам да поспя - заспивам в движение, и както съм се убедил, по-добре да спра някъде и да си почина, отколкото да рискувам да потроша себе си и мотора някъде. До Караганда има още сто и петдесетина километра. Надявах се да измина повече днес... Спомням си смътно, че в някакво подобно село на път към Алмати ми направи впечатление табела на някаква банка. Банка - значи банкомат. Банкомат - значи свобода да остана където си искам по пътя... Отбивам отново на главния път. Това е същото село със същата табела... Влизам малко навътре в търсене на банкомата и спирам при табелата "банкомат". Няма нищо, само някаква селска къща. Въртя се нерешително. Късно е, а на улицата срещу мен се задават двама мъже - спират се и гледат мотора. Някъде далеч зад тях има нещо като дискотека - нещо присвятка, виждат се хора, които танцуват и се носи музика. Мрачно е и не вижам лицата им - качвам се на мотора, докато те се приближават. Поздравяват ме и ме питат откъде съм, а аз ги питам за банкомат. Няма да намеря днес - банката е затворена, магазинът е затворен... Благодаря им и понечвам да тръгна, когато единият ми предлага да се присъединя към тях - отсреща е неговото парти в чест на новородената му дъщеря. "Хайде, ще пием по един чай и ще си починеш от пътя. Ще ни бъдеш гост." - казва Азамат. Другото момче се казва Нурсултан, не след дълго се появява и Султан - тримата заедно отиваме към къщата им - карам с мотора след тях. Чувствам се малко неудобно, тъй като всички танцуващи хора във двора под стробиращата светлина на някакви лампи спират да танцуват и ме гледат как паркирам близо до вратата. "Хайде, влизай" - маха с ръка Азамат. Събувам ботушите си на входа и го следвам през цялата къща - големи, просторни проходни стаи без коридор - до нещо като хол, където има две големи, кръгли маси на земята. Сядаме около тях. Азамат ме запознава с брат си, жена си, още хора влизат и се запознават с мен. Разказвам им откъде съм, накъде отивам, какъв е моторът, едвам държейки се на краката си - уморен съм до тотален откат, но не мога просто да заспя ей така, говорейки си с хората - напрягам се да бъда адекватен, защото да се отпусна означава да се отнеса и да бъде изтълкувано като некултурност или незаинтересован-ост, а такова нещо няма... Опитвам се да говоря и да не изпадам в дълги мълчания, при които да им се налага да си преповтарят въпростите, въпреки че ми е трудно. Хората са истински готини и сърдечни. Носят някакви салати, бишпармак - ястието от конско месо върху някакви тестени неща, каквото ядохме и в Серик... Опитвам малко, но стомахът ми се е свил. Налага се да глътна цялото парче конско заедно с мазнината колкото мога по-бързо, защото започва да ми се повдига и съм на косъм гърлото ми да започне да се свива и връща. Малко по малко всички хора се събират в хола и сядат около масите. Султан е най-големият шегаджия сред тях - иска да замени жена си за мотора. "А она сколько едет по трассе?" - задавам му най-стандартните въпроси, които винаги ме питат за Скитник - колко вдига, колко харчи. Твърди, че е икономична. Докато пием чай очите ми се слепват. По някое време някой взима някакъв казашки музикален инструмент и запява. Всички запяват с него и внезапно се разсънвам. Снимам с камерата... Моментът е невероятен, но някак си вече имам чувството, че това в Казахстан е нещо нормално... Колко гостоприемна страна, колко гостоприемни хора... Въпреки че е толкова хубаво, просто издишам физически. Издържам още малко и просто помолвам Нури да остана някъде тази вечер - надявам се, че предложението им още важи. Важи - преспивам в неговата къща, която се намира от другата страна на улицата, а моторът ми остава в гаража на Азамат. Ще се видим утре сутринта, когато ще стана в седем-седем и половина заедно със Нурсултан. Реших. Когато се върна в България ще откарам една седмица в леглото, ще си звукоизолирам стаята и ще се заключа с някакъв запас храна и много, много мека възглавница...
Султан, Азамат и Нури...
Гостоприемството на казахите просто няма спирачки...
Импровизирана дискотека навън...
С малка част от приятелите и семейството на Азамат...
Много ми е приятно с тези хора, но съм на ръба да се сгромоля от умора и постоянно се унасям...
Скитник нощува тук тази вечер...
329
uqwouvlfa2011-03-18 11:30:00
SSD8I0 <a href="http://wmlrcjtlvluy.com-/">wmlrcjtlvluy</a>, [url=http://kmgtfmmrcsao.com/]-kmgtfmmrcsao[/url], [link=http://yxryavhjzsli.com/-]yxryavhjzsli[/link], http://lrqcsebxfrmz.com/
SAMOTNIQT_VOIN2010-02-17 18:24:39
Абе таковата...не че искам да кажа нещо лошо, ама като си карал цял ден с тези ботуши и после ги събуеш за да влезеш бос в къщата...да, знам, че няма как инак...ама не обезпаразитяваш ли де що насекоми имма вътре.. И да- недей сравнява камилите и мотора...те все пак са двуцилиндрови и двутактови и нямат твоята мощност все пак...пък и резервоара им се пълни бавно, гърловината докат събере материал за дъвчене и обработка....
viki882009-08-27 15:42:38
Наистина, и аз се възхищавам на Коста и затова, че сбъдва мечтата си, а от това по-хубаво няма! :) Съгласна съм със мнението на staria, наистина само добри хора среща и ти пожелавам същото до края на пътешествието ти. Попътен вятър и безавариен път :)) п.п. Внимавай с бензина! :)
staria2009-08-23 11:39:31
Много ти върви на пъпеши и камили.Последни-е не са много по общуването нооо...Много ме кефят заварчиците все едно си снимал наши спецове..Наистин-а попадаш все на хубави хора.Дано и за напред е все така.
kim2009-08-23 00:03:01
Nyamam dumi....Ujasno interesno mi e vsichko,koeto ti se sluchva. Vazhishtavam se i ti jelaya vsichko nay-hubavo - lek pat i hubavi emocii!!
Lanite2009-08-22 17:59:32
Коста среща толкова добри хора по своя път,а това доказва, че вярата в Доброто у човека е печелившата кауза. Дибрият човек среща добри хора.
2009 ALL RIGHTS RESERVED! FIRE INSIDE