FireInside - The Idea

Всеки може да направи околосветско пътешествие с мотор. Просто се качваш, палиш и тръгваш. Няма нищо сложно, само път. Но не е това идеята.

Много от нас живеем по инерция, без да се наслаждаваме, без да търсим, без да изследваме. Опитвайки се да бъдем като всички, да се впишем, отговорим на изискванията и представите на другите за нас, забравяме да бъдем себе си - докато накрая забравим, че сме забравили, и започнем да просто да съществуваме. От ден на ден. Без страст. Без огън. Без цели, без надежди, без Мечти. Събуждаме се, ставаме, висим в задръстванията, отиваме на работа в гадните офиси, които не ни кефят и започваме да правим нещата, които не ни кефят. Изкарваме поредния еднакъв ден, който също не ни кефи, само за да го повторим утре - и това ни убива, но уви - вече сме приели, че нещата стоят така. Трябва да се бориш за всичко, трябва да работиш нещо, което не ти пасва - всички останали правят така. Не може всички други да са се объркали. И така, оставяме настрана надеждите си и заравяме Мечтите си в чекмеджето, надписано „Неясно и далечно бъдеще", а после ежедневно, малко по малко, бавно изгаряме целия шкаф, наречен „Живот", защото нямаме време за глупости - нали трябва да работим нещата, които не ни кефят. Ъмм... Не е ли малко тъпо?

Обратно на Мечтите. Имам една теория за Мечтите - доста простичка. Мечтите са крайпътните камъни на живота. Бели такива, с червени връхчета и номерца. Когато вървиш по тях, ти си на пътя си. Усещаш го с всичките си фибри (каквото и да е това фибри) - това е Твоят Път. Ти си пълен със сила, целеустремен, и на него се случват магически неща. От мечта на мечта, ти вървиш натам и растеш, защото когато се сблъскваш с трудностите, знаеш за какво се бориш и не се предаваш, а когато паднеш, ставаш и тръгваш пак. Към мечтите си. Понякога обаче, ние се отклоняваме. Има твърде много билборди встрани, които ни отвличат вниманието - лъскави и нови коли, които можем да имаме ако поработим още няколко години в работата, дето не ни кефи, самки с големи млечни жлези, (които, естествено, също искат лъскави коли и още по-големи млечни жлези), повече и повече джаджи, финтифлюшки и украшения, от които нямаме нужда... и в един момент, ние се оплитаме в мъглата на света на другите, и се оказваме някъде в полето, обрасло с високи бурени, загубили своите крайпътни камъни от поглед. Усещаме, колко е трудно да се върви във калта, но все пак, около нас е пълно с други загубили се хора... Трудното става нормално, и бавно забравяме, че преди не е било така. Аз си спомням, как преди не беше така, колко лесно се вървеше, как всяко нещо се случваше с цел, как нямаше случайни неща. И ми липсва. Искам да се върна пак на Пътя си. Защото аз също се загубих. Но това не е важно. Човек се губи, понякога. Важното е, че искам да се намеря, и взех решение да го направя сега - не някога, когато съм готов. Сега. Това, което трябва да направя, е просто да се замисля - кой е най-близкият ми крайпътен камък, такъв един, бял, с червено връхче и цифричка?

Последният път, когато се чувствах наистина добре, беше когато пътувах сам с мотора си към България - 3000 километра през разни шантави места в Европа, през които дори не се предполагаше да мина, срещайки хора, които не предполагах, че ще срещна, и преживявайки най-невероятни приключения - това беше най-якото пътуване на света, и тогава се чувствах щастлив. Да пътувам просто така, носейки се без план и без карта по течението, приключенската - това ме влечеше.

Има някои моменти в живота, когато или трябва да действаш или не - няма среден вариант, не можеш да отлагаш, просто взимаш решение. Моето решение беше да скоча в неизвестното, и после да мисля. Някак си, когато се поставиш в позицията да действаш, вместо да планираш, нещата започват да текат и да се случват. Не казвам, че да планираш всеки детайл е нещо лошо - просто това не ми е в стила. Аз изхождам от презумпцията, че нещата, които Трябва да се случат, ще се случат - няма друг вариант. И няма случайни неща. Ако не успея да свърша нещо като хората, значи или не е трябвало да стане така, или следващия път ще стане по-добре, отколкото би станало сега. И винаги съм прав. Ако не разбирам защо нещо е каквото е сега, значи още не е настъпил моментът да разбера. Има нещо невидимо, което направлява животите ни, и единствения начин да го видим, е да погледнем назад.

Имам и една друга теория - когато правиш това, което искаш, когато си наистина себе си, когато си щастлив, бидейки това - всичко друго ще си дойде само. Това е като сложен пъзел от милиони, милиони разноцветни парченца. Можеш просто да започнеш от някъде, и след няколко хиляди години да имаш реалния шанс да го завършиш, а можеш и просто да потърсиш единственото парченце, което има значение - твоето истинско Аз, и да оставиш другите парчета да се съберат около него сами. Това не е лесно - но може би не му е идеята да е лесно, може би точно това е смисълът - един голям, хубав тест за всички - съберете пъзълчето, сладурчета, преди да минете към следващото - това беше за идиоти.

Така, малко по малко, се роди и тази идея - да следвам себе си, моето си Вътрешно Горене, да интегрирам в един проект всичко, което ме влече - пътуването, писането, рисуването и създаването, снимането и споделянето с другите, дори, отчасти, мисленето, доколкото това може да се приложи към мен. Това пътуване е моето връщане на пътя, моето търсене на щастието.Това е моето тръгване към най-близката мечта, за да изляза отново на Пътя си. Това, което ще направя, е най-доброто, което мога - останалото ще оставя на Бог. Това, което искам да постигна, преживявайки своите приключения, е да ги направя и ваши.